Анатомия на Емоцията
Едно от централните убеждения на маркетинга е, че всяко решение което правим е емоционално. Всяко решение да купим продукт или да се възползваме от услуга идва от емоция вътре в нас, и целта на маркетинга е да я намери и изкара на повърхността.
Всички имаме емоции, които ни убеждават да правим едно или друго нещо. В тази категория влизат и всички действия, мисли и убеждения които имаме, и които бихме предпочели да нямаме. Тук идва и причината да разберем що е то емоция – само когато разберем защо наистина правим това което правим, можем да пренапишем поведението си по начинът, по който искаме.
Да започнем от това – емоцията ни кара да си мислим че знаем нещо със сигурност. Кара ни да си мислим че имаме един, единствен изход от дадената ситуация, и той е да правим това, което сме правили досега. Всъщност, това никога не е добра идея. Добрата идея винаги е да направим нещото, което изглежда най-малко логично.
И ако това е прекалено драстичен скок за вас, цялата статия от тук нататък има за цел точно да направи прехода към този извод малко по-логичен. Казвам „малко”, защото в крайна сметка коя логика ще изберете да следвате е изцяло ваш избор.
Как работи емоцията в тялото ни?
Вземете един химикал, и го стиснете силно. Дръжте така 10 секунди. След това време, ще ви е по-лесно да продължите да го стискате, отколкото да го пуснете. Химикалът вече се усеща като част от вас, и единственият начин да го пуснете е да се подсетите, че всъщност е нещо различно.
По същият начин стискаме емоциите си. Стискаме ги, все едно са част от нас, и същевременно се стараем да заобиколим факта, че съществуват. Защото ТЕ ни казват, че дадено нещо е опасно, ние бъркаме техния глас със своя, и продължаваме както досега.
Реалността е следната: Емоциите са енергия. Енергия, която НИЕ захранваме. И енергия, на която можем да дръпнем шалтера. Всеки път когато изпитваме емоция, можем да забележим тялото си, и да видим, че в него има напрежение. Причината е, че да поддържаме емоцията в себе си изисква РАБОТА от наша страна. Работа, която можем да спрем да извършваме, но чак след като осъзнаем че всъщност го правим.
Нереалната реалност на емоциите, и до каква степен трябва да ни пука?
В същото време, емоционалното ни тяло ще ни казва отново и отново че бъркаме. Че ако даже и за момент допуснем че нещата стоят различно от начина, по който изглеждат, ще се поставим в опасност. Забележете обаче, че доста рядко тази опасност заплашва физическото ни съществуване. Доста по-често заплахата е да се провалим, какво ще си каже/помисли някой за нас, как ще се разбие мнението ни за самите нас.
Като това мнение, по мой скромен опит, е нещото което пазим най-мотивирано. Гордостта че можем нещо, без всъщност да направим нищо по въпроса. И илюзията за можене, което не искаме да пуснем .
Защо мислите в мюсюлманските страни жените са принудени да скриват лицата и телата си? Някои хора ще кажат религиозни причини, други ще кажат нещо от сорта на „Жените са изкусителки, и не трябва да им даваме свобода”. Така или иначе, винаги ще са предразсъдъци, и в крайна сметка – гордост.
Истината е, че понякога всички ние можем да се уплашим от нещата, които извикват нежност в нас. Можем да се уплашим от свободата, която би ни дала тази нежност.
Затова имаме две възможности – да сме горди и да съдим всичко около нас, или да проявим разбиране. Да проявим разбиране за това как действа светът (или за хората в живота ни, в този ред на мисли). Защото със всяко нещо, което наистина разберем, сърцето ни ще се изпълва със все повече нежност. Развитието ни в света, и личната ни свобода опира до това колко добър проводник на тази нежност може да бъде душата ни.
Свободата ни щеше да е опасна за нас… ако беше опасно да грешиш
Единственото място където е опасно да грешиш обаче, е в училище, защото там щяха ти натрият носа за грешките, и на никой нямаше да му пука за вярното. В живота обаче противоположната философия като че ли действа по-добре – да не ни пука за грешките, и да наблегнем на вярното.
Има една добра мисъл, която гласи “по-лесно е да търсиш извинение, отколкото разрешение.”. По същият начин е далеч по-лесно да действаш, да се издъниш и да намериш начин да се надигнеш отново, отколкото да намериш начин да притъпиш желанието. Да не говорим за единичните случаи, когато наистина ще стане нещо добро. И които случаи всъщност ще направят цялата разлика. Тази разлика обаче не става от днес за утре, както може би бихме искали да си мислим.
Първата стъпка е когато си кажем “можех да действам”, “нищо не ме спираше да го направя, не и ако трябва да съм откровен/а със себе си”. Когато дораснем до нивото, в което можем да кажем тези думи, вече говорим със сърцето си. Не с ума си, а със сърцето си.
А сърцето е прага пред физическият свят. Първият момент, в който това за което мислим започва да добива някакъв материален вид. Първият момент, в който наистина усещаме как тялото ни започва да се движи под действието на сила, по-голяма от самите нас. Всяка идея, за която отворим сърцето си, е неизбежно рано или късно да стане факт. И животът ни да се промени по начините, които егото ни смята за най-страшни, а душата ни – за най-вълнуващи.
Малките стъпки са пътят към златните възможности
Започваме от нещо малко. Започваме от първата малка и незначителна, но изпълнима стъпка. И успяваме. Тази малка стъпка в големият план на нещата всъщност е по-голяма, отколкото въобще можем да си представим в този момент. Защото това е момента, в който за първи път побеждаваме саботьора в нас. И момента в който започваме да възпитаваме истинското си самочувствие.
Тази малка стъпка винаги е нелогична. Винаги е нещо, за което не се чувстваме готови точно сега. Винаги има по-подходящ момент. И възможността далеч не е от онези „златните”, които просто няма как да изпуснеш. Ами е възможност, която трябва, противно на целият ти механизъм за самосъхранение, да развиеш буквално от нищото.
Без помощ, без предпоставки за успех, и най-важното – без видима причина. С причина всеки знае. Това което ни прави уникални, е това което правим без причина, без да ни пука дали ще имаме полза, и доста повече отколкото е „разумно” и „нормално”.
Пример за такова нещо ли? Отговори си на следният въпрос: Кои са нещата, за които хората около теб биха казали „От всеки друг – да, но точно от теб това не може да ме учуди”… Понякога хората ни познават по-добре от самите нас. И знаят по-добре от нас самите с какво сме уникални.
Причината е, че другите нямат нашият саботьор и затова виждат нашата истина по-ясно от нас. (освен ако по някакъв начин не е свързана със самите тях също) А истината е, че ако видиш през илюзията на собствените си емоции, можеш да се възползваш от една малка възможност, можеш да се възползваш и от две, и от следващите хиляда. Не е никакъв проблем. Да си поставяме големи цели е само още една от игричките на егото – нека направим целта си толкова голяма, че да се откажем преди да сме започнали. Стъпка по стъпка – и всичко ще е наред.
Пример: Ако обичаме да готвим и искаме да отворим ресторант, дали ще е разумно първата ни цел да е напуснем работа, да изтеглим шестцифрена сума в заем от някоя банка, и да отворим перфектният ресторант. Егото ни може да каже „ако наистина вярваш в себе си, ще го направиш”.
Ето един друг начин. Днес имаш 2 часа свободно време. И решаваш: вместо да обвинявам шефа задето нямам ресторант, ще започна да готвя, и ще измисля една нова рецепта днес. Ще поканя приятели, и ще им сготвя това, и ще поискам мнението им. След един месец ще се пробвам като готвач в някой ресторант, ще получавам по-малко пари, обаче ще правя това което ми харесва. От там нататък… не е ясно какво ще стане. Никога не е ясно. Но първата стъпка винаги я знаем, и това е всичко, което наистина имаме нужда да знаем.
Къде е логичното в това?
Илюзиите, които емоциите сътворяват се разбиват част по част, а не наведнъж. Когато сме стиснали емоцията толкова силно, че не осъзнаваме че го правим, можем да отпускаме хвата само с определена скорост.
Няма нищо логично в това да пазим гордостта си все едно ни служи. Точно както не е логично да пазим нежността си само за себе си. Само когато предадем нуждата си да сме горди и да обвиняваме и съдим обкръжението си, можем да започнем да разбираме какво точно се иска от нас по пътя към мечтите ни.
Като резултат, светът в който живеем ще се промени внезапно. Ограниченията ще паднат, обичта и рисковете ще са в повече. Не е възможно това да стане, и да бъде логично. Но рецептата, доколкото я виждам в момента, е нещо в този дух.
