Предположения, факти и отговорност

В ежедневието си сме свикнали да си мислим за разни неща, и да се отнасяме към мислите си все едно са истина. След това се случва нещо хубаво (или лошо), настроението ни се променя, и започваме да си мислим за същите неща по различен начин. И отново се отнасяме към мислите си все едно са истина. Когато имаме една такава ситуация, можем да сме сигурни, че си имаме работа с предположения.

Какво е предположение?

Предположение е всяко твърдение, което просто сме решили че е така, без да имаме доказателства, с които всеки би се съгласил. Фактът е нещо, което е очевидно и всеки би се съгласил с нас.

Една примерна житейска ситуация

Влизам в маршрутка, очите ми шарят по седалките за да намеря свободно място. На четвъртият ред до прозореца е седнало непознато момиче, което ме гледа в очите и ми се усмихва. Шансът да седна до нея, вместо до някой намръщен от другите свободни редове? Доста голям.

Идва въпросът „Какви предположения направих в тази ситуация?”. Първото предположение – дали тя се усмихва на мен? Или пък 5 секунди по-рано е била пръднала, олекнало й, усмихнала се, и след това погледите ни са се срещнали?

Нещо повече, какво ако не се е била усмихвала, ами е имала нещо в окото? Не е като да съм я виждал усмихната друг път и да имам идея как изглежда. Без предположението, изразът би бил „Очите й сочеха към мен, а краищата на устата й бяха далеч един от друг”. Толкова!

Усмихва ли се, или те е*ава?

Добре де, какъв е проблемът с предположенията?

Това, че съм се зарадвал на момичето е супер… стига да не реша, че тя трябва да ми се усмихва постоянно за да ме кефи да съм седнал до нея. Звучи познато? Може би. За всяко „хубаво” предположение, към което се отнасяме като към факт, идва и едно „лошо”, което може да ни изкара от равновесие във всеки един момент.

В случая – ако тя престане да ми се усмихва, или тя е кучка, или аз нещо съм ос*ал работата. В първия случай спирам да й обръщам внимание, а във втория би следвало да се направя на идиот с едничката цел тя да се усмихне пак. Не че има проблем с това да съм идиот, но ако забравя, че в крайна сметка това е просто игра – проблем.

Свободата, предположенията и фактите

И каква стана тя? Ако се придържаме само и единствено към фактите, светът е доста скучно място. Бързо ще установим, че фактите са бездушни и в тях няма смисъл и емоция. Мда, така е. И това е отправната ни точка. Защото ако приемем че е така, тогава трябва да поемем отговорност за всяко предположение, което правим – да знаем, че сме го направили ние.

– Влюбен си? Нали знаеш, че просто си си го измислил? Бъди влюбен, ама да знаеш че ти си го правиш, а не е защото има уникален, невероятен човек пред теб. (и все пак е супер да решиш да се отнасяш към човека, все едно е такъв)

– Трябва ти по-голяма заплата, или по-готин шеф за да си щастлив? Добре, но това пак е предположение, и ти си го измисляш. Няма как да знаеш дали ще бъдеш щастлив ако имаш тези неща. Това не е факт!

– Имаш мечта, която би направила живота ти много по-як ако я постигнеш? Добре, нека е така, но отново – ти си си измислил да е така. Няма как да си сигурен. Това също не е факт!

Пътен знак, който е хубаво да срещаме често.  

Ще направя предположението, че ако сме влюбени, доста често ще сме като идиоти, и ако си поставим цел, доста често ще се чувстваме като пълни неудачници. И смятам, че всичко това е прекрасно!

Ключовите въпроси са тези:
- Колко (и колко големи) неуспехи ти трябват, за да решиш се откажеш от целта си?
- Колко силно трябва да се почувстваш като идиот, преди да решиш, че не издържаш повече?

Или по друг начин казано: Колко често трябва да получаваш „положителен” сигнал от света, за да решиш да продължиш с това, което правиш?

Диапазона, в който върви толеранса към усещането, че си идиот, може да варира от части от секундата до неограничено дълго време. Дали ще се обидиш веднага, или ще кажеш „Добре, радвам се, че в момента съм идиот, тъкмо ми беше писнало да се правя на умен”. Последното, според моя опит, прави издържливостта безгранична.

Колко висок е този толеранс зависи от това до каква степен различаваме предположенията от фактите.

Ако решим, че целта ни наистина дава смисъл на живота ни (приемем го за факт), тогава ще подходим към нея с голям ентусиазъм, и ще се откажем при някоя от първите грешки по пътя. Защото ако тази цел е толкова важна за нас, всяка грешка ще боли. А ние със сигурност ще правим грешки.

От друга страна – ако осъзнаваме, че ние сами сме си избрали това нещо за важно (разбираме , че е предположение), ще можем да поемем отговорност и за това, че в даденият момент се чувстваме като идиоти. И да вземем най-отговорно решението да се забавляваме с това.

Моментът, в който спрем да се забавляваме е моментът, в който трябва да се отдръпнем от ситуацията, и да разграничим фактите от предположенията. И след това да продължим с приключението.

Проблемът не е в предположенията. Проблемът е в това, че се отнасяме към тях като към факти. Защото когато говорим за факти, искаме да виждаме и чуваме само хубави такива. Докато всъщност, те винаги идват в комплект.

- Чувството на влюбване върви заедно с чувството, че си идиот и наивник.

- Чувството за мисия в живота върви заедно с чувството, че си неудачник, пълен при това.

И всичко това е супер, тъй като чувствата ни карат да се чувстваме живи. По дефиниция верните решения са в пъти по-малко от грешните. Ако можем да се забавляваме и на двете, живеем пълноценно.

———————

За финал  – една задача:

Наблюдавайте мислите си. Какви са фактите в живота ви, и какви са предположенията, които правите за тях? Ако това предположение не беше вярно, какви други предположения можете да направите за същите факти?

Няма вариант, при който спираме да правим предположения. Ако се опитаме да спрем, това би означавало да се забием на едно-единствено предположение. Ако обаче измислим още такива, преди да се усетим ще започнем да се забавляваме. И да приемаме мислите си като илюзията, която те така или иначе са.

Успех!

Коментирай във форума