silve_640

Преди около седмица писахме за Силвина, която с малко редовно трениране успя да нормализира нивата си на инсулин, както и кръвното си налягане. След години пиене на лекарства с минимален резултат.

Силвето обаче, изобщо няма намерение да спира дотук и всеки път като се видим има по нещо ново, с което да се похвали.
За да не ми се налага да си нося диктофон, когато идва на тренировка, я помолих да разкаже в писмен вариант за промените, които се случват с нея откакто започнахме да работим заедно. Тя пък се е справила толкова добре, че отново предпочитам да оставя историята в нейни ръце:

“През по-голямата част от живота ми си бях с нормално тегло и се движех горе-долу постоянно, въпреки че не съм спортувала. Много обичах да си хапвам сладко и тестено и допреди няколко години се радвах и дори се хвалех, че не ми се отразява. Но… в един момент за две години на нова работа с много стрес и без никакво движение нещата се промениха. Това, че близо до вкъщи отвориха баничарница с уникални банички, които излизаха топли от фурната точно в онзи момент сутрин, когато минавах покрай същата тази баничарница на път за работа, също помогна за промяната. 🙂 В съчетание с пица на обяд и паста на вечеря, доста често шоколад и седене на стола пред компютъра по цял ден, за две години този “режим” ме направи доста закръглена, меко казано. След многократното настояване на приятел, който ме помнеше в предишния ми вид, да взема мерки, първо се качих на кантара. И когато ми показа 120 кг, се убедих, че е крайно време да се направи нещо.

Пуснах си и изследвания, които показаха, че имам висок холестерол, кръвна захар и инсулин много над нормата. Тъй като обичам да се движа, “умното” решение, което взех сама, беше да започна да тичам, за да отслабна. Единственото, което постигнах, бяха болки в коленете, които стигнаха дотам, че започнах да се кривя при ходене и си докарах и болежки в кръста и стъпалата. Ходех бавно и тромаво, избягвах всякакви стълби, а за тичане и скачане направо бях забравила.

“При мен май не става със спорт, значи ще стане с ядене” беше следващото ми “умно” заключение. Минах през всяка диета, за която можете да се сетите, преди да си направя консултация с диетолог за индивидуален хранителен режим. С много упоритост и почти никакви въглехидрати стигнах от 120 до 90 кг. Най-тежка беше последната ми година “диета”, когато не само бях постоянно уморена и гладна, а и в един момент спрях да свалям килограми. Когато един ден припаднах при разходка в парка, реших, че с нисковъглехидратното хранене съм дотук и минавам на анансова диета. За незапознатите, това значи: ям всичко освен ананас (предимно добре познатото ми сладко и тестено).

⇒ Владо – стабилен дългосрочен прогрес въпреки трудностите

Така бавно и постепенно пак стигнах 110 кг, а болките в краката и кръста станаха постоянни. Независимо дали стоя, седя, ходя или лежа, все нещичко ме болеше – кога по-силно, кога по-слабо, но постоянно. Затова и пак взех да търся решение, макар и вече да си бях решила, че с отслабването най-вероятно нищо няма да се получи, но поне се надявах болката да понамалее и да не стигна до диабет (което си беше съвсем реална опасност за мен по онова време).

При последния ми опит за отслабване попаднах на добър ендокринолог, който ме насочи и към добър диетолог. Най-сетне си имах хранителен режим, който ми беше лесен и приятен за спазване. Кръвната ми захар влезе в норма, но кръвното налягане и инсулинът още бяха много над нормата, въпреки шепата лекарства, които пиех всеки ден.

След една година, за която свалих едва 2 кг и през която четох доста из Интернет за спорта и храненето, реших да пробвам и фитнес. За да не повторя грешката с коленете (които най-сетне почти бяха спрели да ме болят след 3 години “пазене”), опитах с треньор в близката фитнес зала. Като знаете какво ми се случи с хранителния режим при първите опити, сигурно се досещате как започва историята и тук. 🙂 В първата зала, където попаднах, направо ми казаха, че не мога да тренирам, защото съм прекалено тежка. Казаха ми да се върна, когато стигна поне до 90 кг само с хранене. Сметнах колко години ще ми трябват при сегашното темпо и… отидох в друга зала, този път препоръчана от приятели. 🙂 Там ми дадоха набор от упражнения, които ми бяха доста трудни, често и болезнени за кръста, но си ги правих прилежно вкъщи (за тренировки в залата още ми било “рано”) около 6 месеца. Пак никакъв резултат. Нито свалях килограми, нито болките намаляваха, само се чувствах по-уморена след упражненията, отколкото преди тях.

Междувременно не спирах да си чета няколко любими блога, сред които беше и този на Live to Lift. Предимно за забавление, но ми правеше впечатление и че споделят за хора със сериозни контузии и тегло много над нормата, които въпреки това тренират, а отгоре на това и не ги боли нищо. След поредното засилване на болката в кръста, към което се добави и болка в лявото стъпало, си казах: “Я да ида да пробвам и при тия хора. Така и така ме боли, като не правя нищо, едва ли има как да ме заболи повече от това”.

⇒ Ева: Една история за мотивация, последователност и минус 53кг 

В началото си ме беше страх и на първата консултация с Цецо бях убедена, че няма да мога да направя нищо или в краен случай, ще се получи някое и друго движение, но с много зор и адски болки. За мое голямо учудване, не само успях да клекна, и то няколко пъти, но и не ме заболя нищо! Дори не си и спомням какви други движения опитахме след това, помня само, че като следвах указанията на Цецо, всичко ставаше с лекота и без никаква болка, а след като излязох от залата, се чувствах не просто по-лека и енергична, а като Батман и Човека паяк едновременно. 🙂

Известно време правих упражнения, които Цецо ми даде, но вкъщи. Още не ми се вярваше, че ще успея да издържа един час тренировка в зала, но след месец упражнения вкъщи реших да пробвам и това.

Оказа се, че не само издържам, а и тренировките са ми най-забавната, отпускаща и зареждаща част от работната седмица. Цецо винаги съобразяваше натоварването с това как се чувствам и се грижеше нищо да не ме боли. Като се има предвид пълната ми липса на координация в началото, нямам идея как успя да запази такова спокойствие и търпение с мен през цялото време. Будистките монаси могат да взимат пример. 🙂

За месец тренировки се раздвижих доста, постоянно се чувствах заредена и с добър тонус. Общо взето това и очаквах да стане и бях много доволна, но… започнаха да стават и неща, които не бях очаквала.

На втората седмица се наложи да изровя от гардероба панталон отпреди две години, защото всички “актуални” взеха да ми се смъкват. На третата вече бях с ЕДИН РАЗМЕР дрехи надолу. В края на първия месец започнах да ходя по-леко, по-бързо, с по-малко умора, а болките в кръст, колене, стъпала и където и да е почти ги забравих. Килограмите от 108 станаха 106, а сантиметрите на почти всички обиколки понякога се колебаят, но тенденцията и при тях е да вървят надолу.

Бел. авт.: Това са точните колебания на мерките.  Оставям на вас да си отговорите на въпроса защо килограмите почти не са мръднали, а сантиметрите падат. 🙂

Най-голямата изненада обаче беше редовният ми преглед при ендокринолога около месец след началото на тренировките. Пуснах си обичайните изследвания за кръвна захар и инсулин на гладно. Захарта ми е в норма вече от около година, но когато видях стойността на инсулина, едва не паднах от стола. Както бях споменала в началото, през последните пет години тя винаги е била около 30 (при допустима горна граница 17). През последната година, откакто спазвам нормален режим на хранене без крайности, беше започнала плавно да пада: 29, после 27… е, този път беше в норма: 15,8! Единствената промяна от последното ми изследване беше тренировката два пъти седмично през последния месец.

silv_insulin

Но и това не беше всичко! Премерихме и кръвното налягане. Оказа се прекалено ниско – още нещо, което не ми се е случвало от години. Винаги досега беше високо, а с лекарствата, които пиех, беше в норма. Скочеше ли, това означаваше, че съм си забравила хапчето. Но ниско… Ендокринологът ме попита дали още си пия лекарствата (правех го) и дали пия повече кафе от обичайното напоследък. Едва тогава се сетих, че около седмица след като започнах с тренировките, ми стана навик да пия второ кафе всеки следобед, освен сутрешното. Е… не било умора от тренировките, защото все още съм прекалено тежка, както аз си мислех. Оказа се, че вече нямам нужда и от хапчета за кръвно! Спрях ги и кръвното налягане си остана перфектно: нито прекалено високо, нито ниско.

И така, равносметката ми след месец тренировки: чувствам се идеално и не съм била по-здрава от години. Ям, каквото и когато поискам (след 1-2 дребни корекции на хранителния ми режим от Цецо, глад за сладко почти нямам, но пък рибата, пилешкото и салатите ми се услаждат много), не се чувствам гладна, а отслабвам. И ходя да се забавлявам по един час всеки вторник и четвъртък. След толкова време без движение, усещането при всяка тренировка е като на дете, пуснато на площадка с най-готините люлки и катерушки. 🙂 “

Колкото до треньорската равносметка – говоря от името на целия екип на LTL, че точно заради такива истории се занимаваме с треньорстване.
Силвето не е пропуснала тренировка досега, сериозна и изпълнителна е и се радва на движението – съответно и на резултатите. Очаквайте още разкази от нея.

 

А тъй като работата с начинаещи трениращи, мотивирани и търсещи начини да подобрят здравословното си състояние, ни амбицира и оставя силно удовлетворени, създадохме още нещо именно за тях: Курс Live To Lift BASICS с Богдан Василев и Цветан Недев.

>> Запиши се за курса <<

До скоро!

 

 

Цветан Недев

Цветан Недев

Треньор & Rehab at Live To Lift
Цецо е дипломиран кинезитерапевт и има пръст във възстановяването на някои от най-контузените хора, които са се обръщали към нас в Live To Lift. Трениращите го харесват, понеже е стриктен и забавен, но преди всичко – спокоен. Цветан е пример за професионално отношение по време на тренировка, но и изобщо не отстъпва, когато се съберем да си говорим глупости.
Цветан Недев
Когато трениращите говорят, и треньорите мълчат.

Коментари