Хората сме странни същества. Разполагаме с уникални възможности да моделираме света, собствения и заобикалящия ни, както решим. Разполагаме и с още по-невероятната способност да намираме начини да не го правим.

Мислим си,

че имаме нужда да тренираме, искаме да сме по-силни, по-гъвкави, да можем нови неща, да моделираме телата си да по собствено желание, да се храним по-добре, да спим достатъчно, да медитираме… абе, здрав дух в здраво тяло. Започваме с някое от тези неща, после добавяме второ, трето… Чувстваме се по-добре, малко по малко изглеждаме по-добре, усещаме разликата в енергията, в настроението, в продуктивността, в качеството на живот – кеф!

Всичко върви супер, прогресираме си ние по целите, които сме си създали в главите и някой хубав ден нещо се случва – всъщност нищо особено – събира ни се много работа, повече грижи вкъщи, става неразбирателство с някой близък. Нямаме толкова енергия да тренираме както досега, нямаме и време, понеже са се натрупали повече неща за вършене. Понякога те са доста и накуп.

Нямаме време

да си готвим вкусните и полезни неща, с които сме свикнали. Графикът се обръща с главата надолу.

Изскачат непредвидени задачи, а и се опитваме да вместим и предвидените в ограниченото време на денонощието. Спим по-малко и по-неспокойно. Уморени сме. Раздразнителни сме.

И какво правим?

Как използваме главите си, за да се справим със ситуацията и да се върнем в състоянието, в което ни е добре?

Знаем от опит вече, че тренировките, добрата храна и грижата за себе си правят живота ни по-приятен. Оттук заключаваме, че най-доброто, което можем да направим за себе си, е да отидем да направим една здрава тренировка. Да подобрим някой личен рекорд. Да се почувстваме отново силни, отново държейки нещата под контрол. Да излеем всичката негативна енергия върху желязото –

винаги отзивчивият и помагащ терапевт.

Да, точно това ни трябва – само да надуем надъхващата музика в слушалките, да хванем тежестите и да оставим умората, потта и усилието да разбият всичко негативно, от което искаме да се отървем!

Желязото обаче не го интересуват нашите дребни грижи. Негативизмът ни също не може да го засегне, нито мъката ни да го трогне.

Желязото ни учи.

Учи ни на себеусещане, учи ни да разпознаваме границите на възможностите ни и как да ги разширяваме, учи ни да различаваме нужди и желания, да разпознаваме гласа на егото, учи ни на концентрация, на воля, на това как да подчиним крехкото си иначе тяло на духа, който го управлява. Всичко това обаче са уроци, които се преподават простичко,

без думи и без емоция.

Понякога се оказваме прави и физическата умора ни успoкоява и ни отдалечава от проблемите. Тогава неусетно откриваме, че нито те са неразрешими, нито пък е имало смисъл да си хабим нервите за тях. Понякога един телефонен разговор по пътя към залата ни кара да сменим курса и да поемем към по-важното задължение и спасителната сламка, на която разчитахме, се отлага. Междувременно сме се справили със спешната задача, но вече не ни е останала воля да отидем да тренираме. И се сдухваме още повече. Може би утре… ако нещо друго не ни спре и тогава.

Понякога пък вместо да изпишем вежди, си избождаме очите. Загряваме набързо, защото сме надъхани и искаме по-скоро да си използваме адреналина, за да подобрим някой макс. Загряващите серии тежат. Хм, сигурно просто ни трябва малко време да се настроим за тренировка, нали затова са, в крайна сметка. Правим още няколко.

Бре, още тежи!

Няма значение, Главата казва, че трябва да си спазваме програмата – днес имаме да клекнем с 5кг повече от миналия път! Опитваме се да се надъхаме, бием си няколко шамара, надаваме един мощен старобългарски боен вик и взимаме щангата на гръб. Стегнали сме всеки възможен мускул от тялото си, клякаме… и след първата бройка нещо казва „ХРАС!” и сме дотам. Даже и да не е сериозно, адреналинът вече ни е пуснал, неуспешният клек ни е смачкал още повече и това е краят на тренировката.

А може и да започнем тренировката, обаче инстинктът за самосъхранение, който е по-силен от егото, да ни накара да намалим сериите, тежестите или повторенията. Или всичко. А в главата най-подло кънти „Тренировката беше провал. Аз съм пълен провал.

Е*@L  съм го!

Отивам да пия няколко бири и да се натъпча, и без това няма смисъл!”

И след това отново сдухване, отново чувството, че сме некадърници и сме изгубили още един ден. А проблемите, от които искахме да избягаме за малко, натежават още повече.

Разбира се, това са само примери. В същността си проблемът остава един и същ – всички тези неща, които правим, за да живеем по-добре – тренираме, храним се с определени храни и по определени начини, създаваме си по-добри навици, премахваме вредни такива, суплементираме, медитираме и т.н. и т.н.,

това НЕ СМЕ ние.

Да повторя – това са неща, които правим, за да живеем по-добре, а не неща, които определят кои сме или нашата стойност. „Ти не си „здравословният” обяд, ти не си количеството протеин на килограм активно тегло, ти не си килограмите на щангата.”, би казал Тайлър Дърдън от някоя паралелна вселена. Tой ги разбира нещата, все пак има плочки.

Целта на всички тези приказки е само една – да се поразровим в главите си и да си зададем някои въпроси:

„Защо правя нещата, които правя?”

„Защо мисля нещата, които мисля?”

„От полза ли ми е/ще ми бъде това? Как?”

„Наистина ли от това имам нужда?”

„…?”

Всъщност, излъгах. Целите са две – втората е да я караме малко по-спокойно.  По-малко да живеем в главите си, повече в реалния свят. Каквото и да правим, проблеми ще има, трудни периоди – също. Като резултат ще ядем каквото ни падне, няма да можем да тренираме, ще се контузваме, ще се разболяваме, ще ставаме по-мазни, ще губим мускули и сила и какво ли още не… и това е окей. Всички тези неща се поправят.

Но ще ги използваме ли за да научим нещо?

 

Цветан Недев

Цветан Недев

Треньор & Rehab at Live To Lift
Цецо е дипломиран кинезитерапевт и има пръст във възстановяването на някои от най-контузените хора, които са се обръщали към нас в Live To Lift. Трениращите го харесват, понеже е стриктен и забавен, но преди всичко – спокоен. Цветан е пример за професионално отношение по време на тренировка, но и изобщо не отстъпва, когато се съберем да си говорим глупости.
Цветан Недев
Когато „здравословното” не е особено здравословно

Коментари